България има приети климатични стратегии — но тяхното прилагане остава ключовото изпитание.
Смекчаването намалява емисиите на парникови газове, докато адаптацията е насочена към непосредствените и дългосрочните последици от климатичните промени. Ефективната политика изисква и двете — интегрирани между институциите, секторите, регионите и местната власт.
Климатичната политика има две задачи: да ограничи бъдещото затопляне и да ни подготви за въздействията, които вече са неизбежни.
Стратегиите за адаптация трябва да бъдат динамични, съобразени с конкретния контекст и многопластови. Когато са добре приложени, те могат да намалят щетите, да повишат устойчивостта и да ограничат икономическите загуби от екстремни метеорологични явления.
Намаляване на емисиите на парникови газове и забавяне на допълнителното затопляне.
Подготовка на общностите, инфраструктурата и институциите за климатичните въздействия.
Подготовката за екстремни метеорологични явления може да предотврати значителни социални и икономически щети.
ЕС разглежда климатичната устойчивост в пет взаимосвързани области на политиката.
Тези измерения показват защо адаптацията не може да бъде разглеждана като тясно ограничена екологична тема.
Защита на икономическата активност и намаляване на прекъсванията, причинени от климатични сътресения.
Проектиране и модернизиране на инфраструктурата с оглед на бъдещите климатични условия.
Намаляване на излагането на горещини, замърсяване и заболявания, чувствителни към климатичните промени.
Управление на фискалните, застрахователните и инвестиционните рискове, свързани с климатичните въздействия.
Координиране на институциите, отговорностите, данните и готовността за реакция.
Формалната рамка се разшири, но прилагането ѝ остава неравномерно.
През последното десетилетие България институционализира няколко ключови инструмента на климатичната политика. Те като цяло следват Европейския зелен пакт и Европейския закон за климата, но прилагането им остава ограничено от пропуски в управлението, финансирането и изпълнението на национално и общинско ниво.
Рамка за интегриране на климатичните рискове в секторните политики.
Дългосрочна рамка за декарбонизация.
Национална рамка за постигане на енергийните и климатичните цели на ЕС.
Основна национална законодателна рамка.
Формалното съответствие с климатичната политика на ЕС невинаги е водило до бързо прилагане.
България поддържа по-резервирана позиция по отношение на по-амбициозните цели за декарбонизация, закриването на въглищни мощности и ускоряването на енергийния преход. При окончателното гласуване в Съвета на Европейския закон за климата през юни 2021 г. България беше единствената държава членка, която се въздържа.
Формалното съответствие може да съществува едновременно с бавни реформи, забавено законодателство и фрагментиран административен капацитет.
Забавените реформи разкриха слабости в координацията и административния капацитет.
България прие своя Национален план за възстановяване и устойчивост по-късно от други държави членки, а впоследствие се наложи да преразглежда проекти и срокове. Политическата нестабилност, поредицата от избори, забавеното законодателство и фрагментираният административен капацитет забавиха изпълнението.
Честите политически промени затрудниха последователността на реформите.
Необходимите законодателни промени невинаги бяха приемани навреме.
Административните отговорности и експертизата остават разпокъсани.
Адаптацията е по-слабо интегрирана в сравнение с декарбонизацията.
Експерти и организации на гражданското общество критикуват подхода на „административно съответствие“ при оценката на климатичните рискове и ограниченото използване на дългосрочни климатични сценарии.
Най-голямата слабост е липсата на интегрирано управление на климатичните политики.
Адаптацията все още твърде често се разглежда като екологичен въпрос, вместо като част от политиките за регионална сигурност, икономиката, здравеопазването и като двигател на промените в инфраструктурата.
Климатичната устойчивост се разглежда като част от стратегическата автономност, икономическата стабилност и дългосрочното управление на риска.
Изискванията често се изпълняват на ниво формално съответствие, без достатъчно интегриране в териториалното планиране, инфраструктурата и местното управление.
По-силната адаптация изисква по-ясни правомощия, местен капацитет и задължителна оценка на климатичния риск.
Главата предлага реформи в управлението, които да превърнат адаптацията от доброволни или проектно базирани действия в постоянна институционална отговорност.
Определяне на институционални отговорности, секторни цели за адаптация, задължителни оценки на риска, механизми за отчетност и санкции.
Използване на стандартизирани методологии и регионални климатични центрове за техническа подкрепа.
Осигуряване на публичен достъп до данни и автоматизирани системи за предупреждение.
Създаване на национален климатичен фонд и постепенно въвеждане на климатично бюджетиране.
Водната сигурност и устойчивото на климатичните промени земеделие трябва да се превърнат в основни приоритети на адаптацията.
Съществуващата водна инфраструктура е проектирана за климатичните условия на XX век, а не за днешната по-изразена климатична изменчивост.
Модернизиране на критичните системи и намаляване на загубите във водопреносните мрежи.
По-ефективно използване на водата в условия на недостиг.
Използване на стимули за избор на култури, агролесовъдство и възстановяване на почвите.
Намаляване на потреблението на вода и повишаване устойчивостта на производството.
Подпомагане на по-бързата реакция при засушаване и други климатични рискове.
Градската адаптация трябва да разглежда едновременно горещините, здравето и застроената среда.
Намаляването на ефекта на градския топлинен остров изисква задължителни зелени площи, мащабно засаждане на дървета, охлаждаща инфраструктура и ограничения върху прекомерното застрояване.
Разширяване на зелените площи и мащабно засаждане на дървета.
Проектиране на обществени пространства и сгради, устойчиви на горещини.
Създаване на оперативни планове при горещи вълни и за защита на уязвимите групи.
Засилване на здравния мониторинг, свързан с климатичните рискове.
Ефективната климатична политика зависи от превръщането на формалните ангажименти в интегрирано и измеримо изпълнение.
България вече разполага с много от основните стратегически елементи. Следващата стъпка е те да бъдат свързани чрез по-силни институции, устойчива на климатичните промени инфраструктура, по-добър местен капацитет, публични данни, целево финансиране и системно климатично образование.
Устойчивостта към климатичните промени става ефективна, когато е интегрирана в ежедневните решения в управлението, инфраструктурата, здравеопазването, финансите и местното планиране.
Автор на главата: доц. д-р Марина Стефанова, Стопански факултет, Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Bulgarian 
English